"Приключенията на Калуди в огледалния свят" #5

  Март 2017, Долни Цибър, Монтана, Република България

  Луксозен мини-ван „БАХ Лукарски“, последен модел на индустриалния гигант „Български Автомобилен Холдинг“,  е паркирал до панорамната площадка над река Цибрица. Калуди е организирал кратка екскурзия из богатия Северозападен регион за семейството на Гертруда- състудентката на Матрица. След като посрещнаха гостите на международното летище в Лом, първата работа на домакините беше да им осигурят слънчеви очила от висок клас, за да не ослепеят от чистотата и блясъка.

   Докато дамите съзерцават красотите на ландшафта, мъжете се любуваха на бижуто на българското автомобилостроене - уникалният иновативен автомобил, носещ името на носителя на Нобелова награда за икономика – гениалния български политик и икономист Божидар Лукарски.

Зигфрид оглеждаше с неприкрита завист и възхищение това чудо на техниката:

-           - О, Хер Калуди, така благородно ви завиждам. Какъв невероятен футуристичен дизайн, какъв интериор, каква прецизна сглобка. Макар че истинския тест на окачването би било едно пътуване из Бавария, ако приемете нашата покана за гостуване. По вашите пътища, с този перфектен асфалт, нищо не се усеща. Дори след тежката зима няма и наченки на напукване. Да видите при нас какъв лунен пейзаж се е оформил…

  Калуди потупа дружески госта по гърба:

-           - Хер Зигфрид, не забравяйте че този регион е известен като най-богатия район в Европа все пак. Нормално е при този нескончаем туристически поток да поддържаме пътищата в перфектно състояние. Ние трябва постоянно да защитаваме високото си реноме. Призовото ни място на икономически гигант е и отговорност. Ето наскоро мой близък се върна от командировка в Буркина Фасо, където констатира, че пътищата им са не по-лоши от нашите. Настигат ни с невероятно бързи темпове…

А относно автомобила - факта, че този модел на БАХ е преименуван от „IQ 156“ на „Лукарски“, красноречиво говори за прогреса в техническо отношение на новата генерация.

   Русокос Германски гастарбайтер подстригваше тревата по брега на реката, подсвирквайки си хитовата немска песен „Fünf, sechs, sieben, acht“ , продължението на „Zwei, drei, vier“. Негов колега припряно се опитваше да достигне някаква хартийка, заплетена в храстите, заради която от няколко минути Тричка го изпепеляваше с поглед. След като се полюбува на кристално чистата вода в реката, където „слънчевите отблясъци танцуваха своята Алеманда“ както поетично се изрази Гертруда, групата се насочи към родното село на Страшимирка.

  Първа спирка на екскурзиантите беше луксозното „Кафе дьо Монтана“ в центъра, където гостите се потопиха в атмосфера на рустикален уют и се освежиха с по чаша кафе. В едната половина на кафенето кмета на селото беше организирал на група местни пенсионери следобеден хепънинг с дегустация на домашни вина. Гертруда се възхищаваше на обстановката и външния вид на  възрастните хора:

-           -  Мути, само забележи как са си захвърлили Ай фоните по масите. Тук явно никой не краде. Погледни как са спретнати само - мъжете с костюм и вратовръзка, ризите ослепително бели, дамите с рокли, перли … каква класа , какъв дух! В обувките им да се оглеждаш. Тука прах няма ли?

-          - От къде да има, не виждаш ли колко са им чисти улиците? Сигурно някой от сутрин до вечер ги мие.

  Сякаш в потвърждение на думите им камион-цистерна с надпис „Хидрострой“ мина по главната улица, изчетка и освежи с вода пътното платно.

-          - Хер Калуди, това вероятно е някаква голяма държавна комунална фирма, защото виждам техни камиони и на противоположния край на България?- полюбопитства немския гост.

-          - О не, това е фирма на наш предприемчив частник, който се трудеше първо за благото на останалите, докато беше държавен чиновник. След това реши, че ще е по-полезен за обществото в частния сектор. Закупи едно валяче и един пикап - втора употреба. С пикапа разнасяше асфалта, запълваше дупките по пътя с лопатата и после с валячето валираше - всичко сам. После си купи второ валяче, нае и помощник и така лека полека… Всичко в нашата страна се постига с много труд, Хер Зигфрид, няма начин.

Гертруда не спираше да се удивлява:

-          -  Хер Калуди, у нас кафенетата са пълни с млади хора, а тук не виждам нито един.

Калуди се подсмихна, издуха несъществуваща прашинка от ръкавелите с надпис КК и топло отвърна:

-         -  Няма как да видите. У нас няма младежка безработица. Всички се трудят упорито от сутрин до мрак. Бездействието ги кара да се чувстват непълноценни.

  За вечеря Калуди беше запазил маса във френския ресторант „Хоремаг Гурме“. Трябваше да направи резервация един месец предварително, заради интереса към местния специалитет „Polenta au fromage“.  

  Отсъствието на Наню, който да го репликира непрестанно, демонстрирайки болнавото си черногледство, провокира Калуди да изнесе кратка реч пред гостите от бедна Германия.

-          - Скъпи дами, Хер Зигфрид, добре дошли в земния рай. Сигурно се питате на какво дължим всичко това. На първо място на безкрайната мъдрост и трудолюбие на нашия народ. Мъдрост, която му помага да избира винаги най-достойните лидери и трудолюбие, с което да претвори в дела техните идеи. От четвърт век насам нашите безупречни политици от всички партии, които управляваха поетапно страната, работиха безкористно и честно за благото на нацията. Строгата ни и независима съдебна система не откри нито едно съществено нарушение на изпълнителната и местната власт за всичките тези години. Вие виждате в какъв разкош живеят нашите пенсионери, отбелязвате чистотата и реда, усмихнатите и безгрижни лица на хората.

Нашите политици отдавна не агитират никого да гласува за тях. Ние ги молим да продължават благородното си дело в края на всеки техен мандат. Тези, бих ги нарекъл с чиста съвест „светци“, изместиха в сърцата ни националните герои от Освободителното движение и Българското възраждане. Те са новите икони на Българския народ! Хвала на тез герои!!!

  Бурни аплодисменти последваха прочувствената реч на Калуди.  Пенсионерите от съседните маси наскачаха на крака, захвърлиха Ай фони, вилици и ножове,  с младежки устрем вдигнаха оратора на ръце и го изнесоха на площада пред ресторанта. Музикантите от оркестъра последваха еуфоричното множество. Калуди извади кърпичката от външния джоб на сакото и размахвайки я поведе кръшно дунавско  хоро.

  Депутат, оказал се случайно на площада по време на традиционната си ежемесечна обиколка в избирателния си район, беше приседнал на една пейка и разговаряше със семейство Холандци, които почистваха пенсионерски домове в селото. Заносения му костюм явно го притесняваше и се стремеше да остане незабелязан. Беше пригладнял и с удоволствие прие да сподели филията с масълце и чубрица, която чужденците бяха приготвили за вечерята си. Но народната любов не му позволи да се крие дълго. Множеството скоро го разпозна, заряза хорото и започна да подхвърля своя любимец из площада.

  Около полунощ в гробищния парк на селото се разхождаха хванати под ръка Гертруда и Зигфрид.

-          - Папи, направо не ми се тръгва от тук. Няма ли вариант да емигрираме? Говори с Хер Калуди, той все ще измисли нещо…

-          - Още утре, майн шатц. Още утре …

"Приключенията на Калуди в огледалния свят" #4

  Февруари 2017, Летище София, Терминал 1.

  Карабахнаджиеви пътуват към Швейцария, за традиционната си ски ваканция, в компанията на  Дочка, Наню и двете им дъщери. Поради естеството на работата си, Калуди предпочита да пътува със самолет, макар Страшимирка да таи известни резерви към този тип транспорт. В далечните и смутни времена на нейното детство, чичо и Мавруди, пилот на селскостопански самолет,  се качил кьоркютук пиян на машината и се приводнил в реката, като междувременно полял с хербицид вместо нивите - околните села. Вследствие на произшествието по челото на чичото, освен следите от тигана на лелята, вече се беше „татуирал“ и скоростомера от таблото и тази картинка още стряскаше понякога сънищата на Страшимирка.

   Групата се беше разположила в уютния салон Заминаващи на Терминал 1. Това бижу на модерното строителство изпълваше с гордост сърцето на такъв родолюбец и патриот като Калуди. Лека сянка на разочарование хвърляше единствено факта, че в последната класация на летищата по света ни беше изпреварил аеропорта в Бужумбура, столицата на Бурунди. Калуди тихо приканваше Наню, който се беше зачел задълбочено в Хегеловата „Феноменология на духа“ :

-          Баджанак, дай пак да отидем до тоалетните и да се потопим в тази невероятна атмосфера на чистота и блясък, да се насладим отново на уханието на парфюми!

-          Стига бе Калуди! Омръзна ми от един час киснем в тия тоалетни! Кожата на ръцете ми се изтърка от толкоз миене!

От съседния фотьойл Дочка деликатно се изкашля, което на секундата катапултира Наню към умивалниците.

В салона цареше суматоха, предизвикана от Швейцарски гастарбайтери, които викаха и щъкаха наляво-надясно под неодобрителните погледи на малката българска група. Чужденците бяха облечени в традиционните западняшки униформи за път – анцуг (с провиснали колена), обувки и кожено яке. Колоритен ансамбъл от омачкани найлонови торбички и платнени спортни сакове с неопределена възраст съставляваше т.нар. ръчен багаж.

След упорити усилия наземния персонал успя да събере и натика пътниците в самолета и да затвори вратата.

Веднага след излитането, от торби и раници се наизвади домашно приготвена храна и се започна едно шумолене и мляскане, като салона постепенно се вмириса на бригадирска столова. Впоследствие атмосферата се пообогати и с ненатрапчив аромат на войнишки партенки, понеже част от пътуващите си събуха обувките. Съседът по място на Наню през цялото време си стържеше с нокти гърба под прокъсания вълнен пуловер и след внимателно изследване на събраната субстанция, небрежно я посипваше по пода. Веднага щом колесника допря пистата, всички наскачаха като скакалци и започнаха да се блъскат и да дърпат куфари и чанти от багажните отделения. Наложи се стюардесите да крещят като швейцарски краварки, за да озаптят стадото и да го върнат по местата.

Калуди опяваше на Наню:

-          Къде си ме помъкнал баджанак в тоя Сейнт Моритц? Защо не си отидохме пак на Банско? Гледай ги тия какви са мърльовци. Представям си там какво ще е. Четох, че сутрин се чакало по два часа, за да се качиш на лифта. Пререждат се , не спазват правила по пистите,  анархия някаква си…

-          Трябва да има разнообразие Калудко. Като свикнеш на хубавото ще спреш да го оценяваш. Приеми го като своего рода приключение, като зимно сафари. Стига си мрънкал, настрой се положително.

Калуди въздъхна и с тъга в погледа заразглежда през прозореца заносената фасада на летището в Цюрих. Като си помисли само каква репутация имаха тоалетните в тамошния Терминал 1 му идеше да излети обратно на секундата.

Прехвърчаха снежинки.

„Поне снегът ще скрие мърсотията“ – каза си наум Калуди и разкопча колана.